Когато семейството се разширява - част втора
Винаги сме вярвали в способността на Висшите сили да ти изпращат само онова, което наистина е за теб. Затова когато до нас стигна покана да освободим квартирата си в Пловдив, не увесихме нос. Даже напротив, бяхме благодарни! Така ни беше писнало от тясната панелка и толкова силно мечтаехме за къщата с двор - градината, печката и всички онези неща, което има в един селски имот. Дотук добре, но имахме само 30 дни да вземем решение. Искахме да останем близо до Пловдив, защото за нас той е един магичен град, който ни зарежда. В същото време обаче искахме селските блага. Така започна нашето междуселско турне. Обиколихме околните села и започнахме да търсим къща, която може да стане наш дом. Сега е момента да вметна, че за тази история не сме важни толкова ние, колкото един четирикрак приятел - звездното куче Шаги. Тук можете да прочетете как той ни намери.
Докато ние ставахме всеки ден рано и го прекарвахме в обикаляне, Шаги стоеше сам в апартамента, наблюдаваше как малко по малко всичко се затрупва с кашони и не знаеше какво става. Страхът ясно се виждаше в очите му - беше изплашен, че може би го изоставяме. И все пак ни вярваше. Спеше до леглото ни и търпеливо чакаше да разбере какво ще стане.
Близо седмица преди крайния срок за освобождаване на квартирата, отново по неведоми пътища, но това е история за отделен блог, ни се изпрати къщата, която да ни приюти. Бяхме безкрайно щастливи и благодарни, че отново си имаме дом, който ни надмина очакванията! Впрегнахме семейство, близки и приятели и скоро багажът ни беше преместен! Шаги се успокои, щом видя новия си дом и разбра, че няма да бъде изоставен. Беше изключително щастлив да тича из големия двор и бързо се почувства негов господар и започна да го охранява от всичко и всички. Но дали заради студа или защото искаше да е близо до глутницата, т.е. нас, нямаше желание да нощува навън и затова го прибирахме вътре, за да не е самотен.
Дотук добре, ама нашата работа е свързана с пътуване и през деня Шаги все пак се налагаше да остава сам на двора, което доведе до опити да излиза, за да ни търси. В тази история дори се включва и една удушена кокошка... Ловджия е, какво да го правиш... Въпреки, че постоянно запушвахме дупките, от които би могъл да излезе, той намираше нови. На няколко пъти го заварвахме да седи и да ни чака на улицата пред дома ни, а милите ни комшии му оставяли храна и вода.
И така първата седмица, както сами се досещате, беше лудница, както за него - така и за нас. И това отмина - вложихме доза креативност и всички дупки по оградата бяха запушени. Вече Шаги щеше да ни чака само на двора, а съседските кокошки да ходят необезпокоявани. Остававаше да решим проблема със самотата.
Стигнахме до идеята, че е време за второ куче. Хем Шаги да има компания и по-лесно да преживява вечерите навън, хем ние да сме спокойни, когато се налага да сме в града, че белите ще са основно в нашия двор. Опитахме да разгледаме сайтовете и да видим какви животни има за осиновяване и се почувствахме сякаш избираме чорапи - хванали сме каталога и харесваме цвета. Не! Това не беше нашият начин. Така взехме решението - ако трябва да имаме второ куче, ще ни се прати, точно както Шаги! И приключихме темата.
Дните минаваха, с Шаги я карахме по старому, той посвикна и ние окончателно стигнахме до извода, че няма защо да насилваме нещата. Бяхме ангажирани с работа, ремонтни дейности и други задачки - може би не беше момента за второ куче. Почти се бяхме отказали. И тя Вселената, според нас, това и чака - да се смириш.
На 4-ти април реших, че отивайки до магазина, трябва да взема и Шаги с мен. А там пред магазина ни чакаше тя - една малка рошава добрина, в която с Шаги моментално се влюбихме и реших да приберем. Малката много бързо получи името си Добрина (с ударение на последното А!), което пък много бързо се съкрати на Рина.
Веднага се натоварихме в колата с Георги и двете кучета и газ към Димитровград. Защо пътуваме от пловдивско село до Димитровград? Защото нашият ветеринар е там и точка. Ще кажа само, че се наложи да го помоля да ни изчака с уговорката, че после ние ще го закараме до неговото село, защото той в този ден е отишъл на работа с автобуса и гонеше разписание. Той ни се върза на акъла и 2 часа след намирането на Рина, тя вече беше с 12 кърлежа по-малко, с направени изследвания, обезпаразитена и готова за новия си дом. Рина дойде при нас по същия начин, по който и Шаги - чакаща пред магазин преди Великден. Благодарим за пратеничето!
Вече близо две седмици Шаги се проявява като голям батко, защото Рина е все още бебе. Учи я на обноски, а тя за благодарност му се качва на главата. Такива сме жените...
Кучаните се разбират прекрасно, спят навън, в своята малка дървена боксониера, която Георги им построи и се учат един от друг. Вече пътуват с нас навсякъде. Шаги става все по-спокоен и зрял младеж, а пък Рина... Който ме познава добре, бързо ще открие прилика, не само в имената...
Колкото до мен - любопитна съм какво ли ще ме очаква пред магазина покрай следващия Великден!
Светли празници!